Магическата пауза и умението да мълчим

Магическата пауза и умението да мълчим

Има няколко магически елемента в комуникацията, които вършат прекрасна работа както в ораторското изкуство, така и при воденето на важни разговори или при конфликтна комуникация. Два от тях са: мълчанието и паузите. Ако изключим потайните, срамежливите и прекалено интровертните индивиди, това умение днес е почти паранормално умение.

Смята се, че говорещият знае, че знаещият взема думата най-често, защото има какво да каже. Мълчанието било знак на невежество… Вярно ли е това? Освен разбираемите изключения, опитът сочи друго: най-често прекомерното говорене компенсира повърхностните познания, събрани откъде ли не; количеството информация замества качеството; многословното убеждаване на другите е проекция на собствената несигурност в себе си… Нищо не украсява мъдростта на знаещия така, както скромното мълчание, което окичва със значимост неговите думи.

Смята се, че щом някой е оратор, той не бива да мълчи на подиума, а трябва непрестанно да произвежда звуци като шумен булевард. Обратното било знак за липса на ораторски качества, за незнание, за слабост… Вярно ли е това? Умението да правим паузи в речта си ни прави оратори-художници. Паузата, поставена преди да споделим дадена информация, я подчертава като цветен маркер, а използвана след нея, оставя идеята да резонира в умовете на хората тогава, когато ораторът е планирал такъв ефект.

Паузата в речта дава на аудиторията възможността да обмисли казаното от нас, а без това тя  не може да ни разбере. Говорейки непрекъснато, без мисловни паузи, ние натоварваме и изчерпваме умовете на слушателите.

Мълчанието или паузата в отговор на агресивната, вулгарна нападка може да демонстрира непоклатимото ни самообладание и самочувствие, с което оставяме арогантните глупаци да се изкъпят в собствената си кал.

Вдишвам, издишвам… Говоря, мълча… От опита на мъдрите става ясно, че по-често съжаляваме за това, което сме казали, отколкото за онова, което сме премълчали.

Едно предупреждение: когато решите да мълчите, да сложите пауза в речта си, да не отговаряте, внимавайте не само да не използвате гласа си, но така също и никой друг невербален „глас“ за общуване. Вербалното мълчание, придружено с иронична усмивка, нервни жестове или неподходяща зрителна комуникация, не е мълчание, а силен вик.

Да се научим да правим паузи в своята реч или да мълчим преднамерено не е лесно, особено ако ежедневната ни многогодишна рутина, издълбала коловозите на навика, ни кара да правим обратното. Заповядайте на нашите курсове по Ораторско майсторство, с удоволствие ще ви помогнем да станете добър оратор.

Антонин Винклер
управител на Едуко 

Сподели: