Като човек изследващ комуникацията си позволявам малка обратна връзка – този път не за комуникацията, която показват партийните лидери, а онази, която виждам при техните гласоподаватели, включващо и безброй познати.
ЛИЧНО, А НЕ ПО СЪЩЕСТВО
Ясно е, че политиката и футболът не могат да се комуникират без емоции. Въпреки това, чисто от гледна точка на ефективността: болшинството постове на базово интелигентни и образовани хора в социалните мрежи не показват много факти, доказателства, аргументи, а ако, то винаги опаковани в ярка и нажежена опаковка на гнева, присмеха, сарказма… При воденето на преговори емоциите са решаващ фактор, но при отворен дебат над политическите теми – очевидно не помагат за това да убедиш друг човек в своята политическа истина. Или поне: хората не умеят да ги използват конструктивно.
СУБЕКТИВИЗЪМ
Всеки човек е по природа себе-центричен, което е оправдано, но за жалост напълно неефективно в дебата, който цели да убеди някого в нещо.
Един пример от името на всички: Интересно е как се наричат определени политически групи.
„Партия“ = политическа група която подкрепям (без оглед дали има история, идеология, доказани личности, успехи…)
„Политически или бизнес проект“ = конкурентна група.
Без щипка уважение или поне тактичност, опонентите спират да слушат или четат още в самото начало.
ОСТРИЕТО НА ЕЗИКА
Надпреварата в употребата на етикетиращи прякори и иронично изкривени имена („Израждане“, „Продължаваме Подмяната“ … ) е безспорно забавна, но дали върши някаква работа? Как въздейства този език върху читателя на вашите постове:
- ако той е от вашия лагер, задоволено лайква (но той и без това мисли така)
- ако е неутрален или несигурен, започва да усеща вашата силна субективност и поема основателни подозрения, че написаното не е обективна информация в полза на неговия размисъл…
- ако е от отсрещния лагер, спира да чете… (което не е целта на поста или коментара)
НА НЕГАТИВИСТКИ КОЛОВОЗ
На теория всички се съгласяваме с тезата, че позитивните предложения са по-смислени от критиките. На практика? Проверете колко от постовете, които пуснахте, са вашите положителни аргументи за това, зад което заставате и колко са силно критични или иронични постове за онова другото, което подкрепят противниците. Залагам на това, че ще останете изненадани…
ДА СЪЖИВИМ ТРУПА НА ДИАЛОГА…
В българското обществено пространство изглежда няма политически опоненти, а врагове. Затова не се води диалог, а по-скоро война. Знам, че знаете за тази концепция… но все пак: Разделяй и владей. Винаги успяват, забелязвате ли? Ковид, война, газ, Путин, НАТО… резултатът е винаги един и същ: разединение.
Какво да правим? Просто да се учим да водим ДИАЛОГ, при който човек, който мисли различно, не е дявол нито олигофрен, а просто различен човек. Как да го направим? Чрез РАЗБИРАНЕ. Да разбереш, не означава да се съгласиш. Но все пак, можеш да осъзнаеш причините, които карат някой различен, да мисли толкова различно. Най-дълбоките причини са невероятно прости и лесно разбираеми. Почти винаги са някои основни човешки нужди… тази за сигурност или безопасност, развитие или печалба, здраве и т.н. Това не ни разделя. Разделя ни представата за тяхното осигуряване.
Първата част на Диалога би трябвало да води до осъзнаване именно на това: защо другият мисли така. Например можем ли да разберем (повтарям: не да се съгласим, а да разберем), че някой се страхува от изолацията на България и желае максимална интеграция на страната във всички възможни структури? От друга страна: Можем ли да разберем, че някой се страхува от пълната загуба на националната идентичност, традициите и суверенитета? – Ако отговорите са „да“, можем да водим диалог.
Втората част нека да е посветена на нашата аргументация, как могат да бъдат задоволени нуждите на човека по друг начин, който съответства на „нашия път“ или защо смятаме, че няма да бъдат задоволени по „неговия път“.
Ще се съгласят ли хората с нашите виждания? Подозирам, че вероятността е близка до нашата готовност да се доближим до техните. Но без оглед на политическия резултат, има един по-важен: да си останем човешки близки, без дълбоки душевни рани, които пречат даже да се поздравим. В това състояние ще бъдем много по-способни да се обединим около някоя нова кауза, която може да ни задоволи и да преодолее рововете на разединението. - И ако е много, то поне ще можем да пием по едно кафе заедно с приятелско чувство вместо с потисната злоба.
